„Отвори, аз съм…“

„…един и същи човек веднъж може да е добър,а друг път – лош, зависи какво са поискали от него и на коя страница са отворили душата му…“

от филма „Най-добрият човек, когото познавам“ със сценарий по повестта на Лиляна Стефанова – „Отвори, аз съм…“

Поздрав

Лора Крумова, Боян Расате и всички умствено импотентни, които им пляскахте на дебилните, неграмотни изказвания – толкова сте жалки, че дори не бих избърсала обувките си във вас, не сте заслужили честта да бъдете дори гъз-папир на, да речем, Азис.

Време разделно

Време е да се замислиш.

Станало е нормално да се бием, удряме, пребиваме, убиваме.

Станало е нормално да колим майките, бащите си, да палим децата си, да заливаме съпругите си с киселина.

Станало е нормално 15-годишните да лапат „Простамол“ и „Постинор“ (смятайки ги за едно и също) като виолетки.

Станало е нормално да прегазваме хора по улиците и да не ги откарваме до болница.

Станало е нормално да оставяме хора да умират на улицата. Като псета.

Станало е нормално да нападаме непознати и да им разбиваме главите с метални прътове.

Станало е нормално да сме неуки, да анатемосваме книгите и да вдигаме тиража на „Космополитън“.

Станало е нормално да минаваме на червено, пешеходните пътеки да са ни ускорителни линии, а пресичащите деца – кегли. Мишени.

Станало е нормално да поругаваме гробищата, да се гаврим с тях, да вандалстваме.

Станало е нормално да мразим, да ненавиждаме. Много добре зная какво околните мразят. Нямам идея какво обичат, те все за ненавист говорят.

Станало е нормално да сме предатели, подмолни наглеци, да сме „на нож“, да блъскаме всекиго по улицата, а на онези, които са с бастун – направо да им удрямо по едно рамо, дано се разкарат по-бързо от пътя ни.

Нормално е да хвърляш боклука си през терасата, да трошиш, да се дереш пиян по улиците, да не знаеш химна си, но да знаеш песните на фолк-фуриите.

Нормално е да изливаш тонове развален патриотизъм по форумите, но да нямаш идея колко са лъвовете на българския герб и какво символизират. Прекрасно е да си форумен патриот, религиозен, на всичкото отгоре. И като такъв, ще си обуеш мръсните обувки и на Великден ще отидеш, фиркан като прасе, да си правиш сеир пред църквата, да палиш косите на околните и да се хилиш в грозна гримаса.

Нормално е да се лъжем, мамим, крадем, подвеждаме, да не спазваме обещанията си, да ни мързи да излезем, когато някой има нужда от нас.

Нормално е да регресираш.

Нормално е да живееш ден за ден.

Нормално е да се продаваш като разменна стока, да не зачиташ нито своето достойнство, нито достойнството на другите.

Нормално е учениците да ходят друсани на училище, както е нормално учителите им да поркат уиски с тях. Тогава колегията им, сякаш неусетно, не прави блокада на центъра на София, не протестира.

Нормално е таксиметровите шофьори и гадовете в маршрутките да безчинстват, както намерят за добре, да вадят ножове и да заплашват, псуват, колят.

Знам отлично какво ненавиждаме – всеки ден ме заливат петиции, започващи с „Аз съм против…“, „Против съм…“, „Долу…“ Досега много малко са започвали със „За…“ Ние не градим, ние рушим професионално. Ние уж вървим, а сами не знаем накъде – дали пък слепи не водят луди? При нас всичко остава по форумите, в интернет сме най-големите, най-обединените, с най-ясните концепции. После вдигаме малко шум и след най-много седмица-две, всичко се уталожва. Тупаме се виртуално по рамото, евала, колко сме умни. Гласуваме за идиоти на изборите, това ни чака скоро – изберете между идиот номер 1 и идиот номер 2. И на малцина ще им хрумне – не, аз няма да избирам между наложен избор, аз ще бойкотирам тази прогнила система, докато не започнат да ме уважават и не ми дадат право на избор, от който после няма да ме е срам.

Невероятни патриоти сме и тонове виртуални сълзи сме изплакали, терабайти мъка сме пролели, а все затваряме очите си за изнасилването на данъците, които плащаме, на държавата, която уж имаме.

Научихме се да мразим, да не слушаме, да не разбираме, да сме нечистоплътни егоисти, да сме възможно най-глупави и елементарни, защото това продава. Научихме се да дамгосваме интелигенцията, да анатемосваме всичко различно, да слагаме запор върху прогреса. И затова ходим по псведолекари. Да лекуват страховете и параноите ни, болестите и тревогите ни. И понеже и те са минали по краткия път на обучението, тъй като и това вече е НОРМАЛНО, ни излекуват – веднъж и завинаги.

Докога?

Време е да се замислиш.

Нощем

Който не се е давил, той не може да знае истинската стойност на мръсния въздух, който диша.  Точно тогава, когато затваряш очи, на границата между долу и горе – точно тогава си свободен и в свободата си – истински. Точно тогава, в този кратък миг си завършен, съвършен, цял, самия себе си. Тогава всичко се случва, както си го поискал и както много са опитвали да постигнат неповторимото щастие. Уникалното. Онова, в чието име бродиш цял живот из бури. И понякога кървави, черни сълзи потъват в кожата ти.

Точно в този миг, кратък, нищожен, в сравнение със секундата, ето тогава всички усилия биват оправдани.

Точно в този миг политаш надолу с цялата си тежест, с огромната тежест на огромните си мечти. С тежестта на щастието, което си извоювал. И летейки, зашеметен, знаеш – няма ненаказано добро.

Някои изплуват, други панически намират изход, трети потъват безславно, важното е да си се борил, да си бил себе си, да знаеш, че онова, в което вярваш, не си предал.

Парите

Те ще ви използват, да, абсолютно вярно. Ще ви огледат, ще изчакат да се направите на глупак, за да ги впечатлите, за да покажете колко много можете и после ще преценят – да употребят или не. Кого? Вас, разбира се, вие се натискате да си пъхнете главата под гилотината. Ще ви се усмихват чаровно, ще изглеждат безупречно, ще ви държат за ръка и нежно ще ви ползват. А вие ще си мислите как само за вас има място на мястото, където предполагате, че се помещава душата. После ще откриете, че спестяванията и банковата ви сметка се топят, все едно са попаднали в дебелариум, при това – качествен. Ще откриете, че ангелоподобното създание пред вас започва да се превръща в нещо уродливо и никак ангелоподобно. Ще усетите как ви дърпат от сто страни, как всеки нещо изисква от вас, всеки за нещо мрънка и от нещо е недоволен и ще се озовете в капана, в който влязохте с най-широката си и хубава усмивка. Разкъсани на парчета, опитващи се да покриете всички критерии и изисквания, вие ще пестите от себе си и своите удоволствия, за да има за другите, онези, близките, тези, които са около вас и които обичате, глупаво вярвайки, че и те питаят същите топли чувства към вас. Ще се огледате уплашено в търсене на изход – няма смисъл, спасение в близко бъдеще не е планирано.

И пак ангелоподобното срещу вас – вие все още се умилявате, когато го виждате, мислите си как ще се промени, как вие ще успеете. Нищо подобно, никой никога не си е правил дългосрочни мечти с вас. Вие сте необходимост в момента. Притежавате някакви качества, задоволявате нечии душевни и не чак толкова душевни потребности, умеете добре да се шегувате, изобщо – вие сте доста прилична компания. Но е време да помислите и за финансовото си състояние. Някой някъде налива кубици финансов силикон на вашето ангелоподобно и то се раздава също тъй охотно и за него, както не сте си представяли и в най-смелите си кошмари. Добро утро, София! Какъв прекрасен ден! Някога да сте виждали по-огромни мълнии?

Хубаво е да знаеш какво става. Хубаво е, дори, да разбереш, че животът ти, макар и временна илюзия, се е сринал. Колкото и да ви „обичат“, те няма да са до вас в най-тежките ви моменти, няма да се грижат за вас, няма да се интересуват от проблемите ви, дори няма да ви слушат, когато говорите за тях. Няма смисъл да изисквате от ангелоподобните внимание, ако не сте способни да платите за него подобаващо. Няма смисъл да очаквате любов и вярност от тях, те са способни на тези чувства единствено към себе си и своите потребности, те са „купешки“ емоции, ангелоподобни на повикване и употребяване, ангелоподобни на различни смени и лица, лъжи, лъжи, лъжи. Думите им нямат общо с действителността, те гледат само себе си и своето щастие, а вие нямате право на издънки, слабост, нерви и недоволства. От вас се очаква дежурната усмивка, хубавото настроение, благоговеенето пред факта, че сте удостоени с шанса да прекарате няколко часа с ангелоподобното. Свиквайте с факта, че за тях вие не сте човек, а средство. Те ще ви омайват в началото със сладки приказки, но на финала винаги ще си отнасяте по един от тях. За отскок, какво толкова, хубаво е човек постоянно да започва живота си отначало, да бива съсипван, разрушаван, унищожаван и тъпкан. Защо? Защото не се е превърнал в тъпо говедо, което да мачка другите. И когато се осмели да сподели това, бива посрещнат с физиономии, цупене и тръшкане.

И това явление е масово.

Не зная какво стана с достойните хора. Не зная къде са отишли. Напоследък виждам все повече и повече мъже, жени, деца, да влачат разни куфари нанякъде. Мисля си, че се спасяват, отиват някъде и тук ще останат само изроди. Ще останат майки, които цял живот играят театър и накрая те карат да се чувстваш виновен, затова, че ядеш. Ще останат бащи, които са такива по чисто биологически причини, но пък, за сметка на това, те са винаги готови да не се занимават с теб, а ако нападатели те пребият на улицата – тези бащи на драго сърце ще ти кажат как повече не искат да те виждат. Ще останат „най-добрите приятели“, които са готови да отмъкнат „благоверната ти“, да те зарежат, понеже вече не си годен, да се занимават единствено с половинките си и да не ти отделят и десет минути внимание. Ще останат интригантите в университета, нещастниците, наричащи себе си работодатели, ще останат малоумните интриганти и гъзолизци, ще останат болните, ще останат предателите и за вкус – ще останат онези, които не са могли да се спасят.

Смърт на ценностните системи, масова евтаназия за достойнството. Нека бъдем отрепки, материални кукли на конци и да съществуваме, не да живеем. Явно така е модерно. Да се преструваме, че сме много „бизнес“ и много „заети“, да „тичаме за среща в офиса“ и да ядем полуфабрикати. На фона на Преслава. Разбира се, ще се преструваме, че в най-лошия случай слушаме хаус. И ще се молим да ни платят мизерните заплати, ще се молим за малко внимание, когато ни омръзне да газим, ще се молим някой ден да бъдем щастливи за малко по-дълго.

Аз не искам нищо общо с това и с тези хора. Елементарно е – не искам да се цапам.

Better not know

Но любовта не е радост,

Тежко.

Болест,

колко пъти си се разболявал/а,

колко пъти си падал/а.

Едно остава,

а краткият красив живот крие красните си облаци.