Прословутата ми работа във фотото е източник на богати познания за човешкия род. Така например, ние си имаме „дни за посещения“. В тези дни, дали вследствие на някакъв таен заговор или някаква висша конспирация, ние биваме посетени от еднотипни персонажи, всеки с номера си, някои идват подготвени с цяла програма.
Любима ми е една възрастна жена, много симпатична кокетна баба, която идва да се снима при нас всеки път, когато си направи нова прическа. Лошото при нея е, че диоптърът на очилата й е прекалено висок, което означава много дебели стъкла, което е равно на отблясъци, което е равно на много фотошоп. След като буквално сме нарисували очите й наново и сме откликнали на изискванията й за наситеността на цвета им и сме пуснали снимките за печат, тичаме в лудницата да видим какво иска следващият. В бързината откриваш, че симпатичната бабка дремва кротко на стола за снимки, докато си чака фотографиите. Всичко това е поносимо за средностатистическата нервна система на човек, до момента, в който бабката не изпадне в девича истерия, виждайки как на едното кадро якичката на ризата й е изкривена. Което какво означава? Точно така – пак фотошоп, пак прерисуване и преместване на елементи и още малко спечелено време за следобеден сън.
След бабичката пристига симпатичен провинциален тип с маратонки „Mike“ (tribute to Michael Jackson, не някое менте). Опънатите памучни чорапи и късите спортни панталонки, годни и за плуване намекват за тежък случай, но не и толкова тежък, че да го предвидим.
Оказва се, че младият господин е силно обиден от начина, по който сме му предоставили услугата „проявяване на филм и записването му на диск“.
Ина – Къде е проблемът? Дискът е записан добре и е четим?
Клиентът с късите панталони (ККП) – Снимките са наопаки! Освен това, тоя диск ми излезе златен! Вчера, докато бях в интернет-клуба, започнаха да ми звънят хора от разни сайтове и да ме предупреждават (!), че снимките са наопаки. Момичето от клуба изгуби сума ти време да ги качва в пощата ми, защото са наопаки, нали се сещате колко пари съм платил за интернет, понеже снимките не са обърнати и всичко се бави заради това!
Ина – Но, господине, във Вашия случай, Вие сте искали просто да ги качите в пощата си и времето, за което се е осъществил този процес, не зависи от това как са записани снимките, а от скоростта на връзката в клуба и параметрите на компютъра, с който сте работили.
ККП – Не! Вижте какво, не всички сме така компетентни като Вас и не разполагаме с програми за обръщане на снимки, за да си ги въртим! Вие какво, сега трябва вкъщи специална програма да си сваля, за да си обръщам снимките, понеже Вие сте си претупали работата!
Ина – О.о?!
Вие имате компютър вкъщи?
ККП – Да!
Ина – Тогава имате и програмата за обръщане на снимките, тя си е вградена в Уиндоус.
ККП – О.о!… (кратко мълчание) Няма значение, аз искам тук и сега да ми обърнете снимките и да ми ги запишете, както колегите Ви от Жеравна (!) са се постарали!
Тук следва да си представите как отварям един диск със записани снимки и услужливо кръстени: „KREPOSTA“, „ISGLED 1“, „ISGLED 2“ и т.н. Това, редом с безбройните формати на снимките – .jpg, .tiff, .gif и каквото друго се сетите, май само с .doc не открих файл. Мислех си какво ли ще стане, ако и аз му спретна такава файлова фиеста.
Денят продължава с възрастна жена, която си купува часовник и оставя щедър бакшиш. От недоумение настоявам да й върна точно пари, а тя ме прекъсва с думите:
– Не, не, те са за Вас, на мен за какво са ми? Аз взимам пенсия от баща си (?!), а и съм бивша балерина, много исках да стана балерина, когато бях малка. И беше добре! Обаче, като отидох ТАМ (произнесено със съзаклятнически тон и инкогнито намигване), нещата се провалиха, то ТЕ (пак същото намигване и ОНЗИ тон) само се опитваха да ме провалят, нали ги знаете хората, все гледат вода да ти подлеят. Ама Вие гледайте да си имате деца, аз си нямам, но Вие имате още време, ще се оправите. Хайде, лек ден!
Всичко завършва с още една възрастна жена, която надълго и нашироко ми обясни как нямало да успее да отиде до СУ, за да вземе лекарствата на дъщеря си (?!), тъй като ТЕ не работели до 20 часа, а само до 17, пък то вече било 19:30… А и тя самата имала за себе си едно хапче до утре.
В този момент тя остави чантата си на пода и започна старателно да вади всичко, което носеше в нея. Стигна до едно малко портмоне и от него извади малка нагъната хартийка. След като разгъна хартийката, взе от нея едно хапче и го приближи към окото си със същата страст, с която нумизмат приближава лупата към очите си, за да види по-добре уникалната монета пред себе си. Хубавото е, че жената не беше стисната и сподели „съкровището“ си с мен, като услужливо го тикна под носа ми с думите: „Виждате ли –ЕДНО!“ После си събра нещата обратно и изчезна.
Напомни ми на друга наша, хм, пациентка или клиентка? Идва при нас да й преснимаме решението на ТЕЛК, което гласи „параноидна шизофрения“. Винаги много внимателно и без резки движения я обслужваме, като никой не очаква пари от нея. Тя и без това всеки път казва, че „утре ще мина да ви ги донеса“. Появява се след няколко дни с шишенце от минерална вода, пълно до половината с кафе. И казва: „Аз сега нямам пари, ама тука имам едно кафе, ако искате да Ви го дам?“
Само силната вяра в доброто ме кара да мисля, че няма някой по-луд от нея, който доброволно да й дава кафе, поне безкофеиново да е, така ми се струва по-безопасно.
И така, чудя се какво, по дяволите, не е наред. Хората си плащат, за да ги изслуша някой – досущ като в евтините романи на Ремарк за войната. Обградили сме се с грозните си стъклени бизнес центрове, ходим по лъскавите си заведения, големи герои сме, понеже задяваме чуждите жени, а тези жени пък опитват смело да дирижират всичко около себе си, забравяйки, че и те са смъртни. Перчим се с поевропейчените си титли в работата, добавяме по някоя и друга хилядарка към огромните си заплати, за да се хвалим и провеждаме срещи за спасяването на бъдещето. И всичко е една безобразна пародия. Тъжно, но факт – жалки и смешни сме.
Когато си загубил умението да общуваш и от устата ти излиза само помия, когато си се обрамчил със собствения си развален егоизъм и крехко достолепие, когато си вярваш, че смело държиш кормилото не само на собствения си живот, ами и този на останалите и далеч не виждаш тинята, с която се мажеш (това е маскирано с лъскавото „Спа процедури с кал и френски шоколад“), тогава, колко далеч си мислиш, че ще стигнеш, безумецо?
А озвучаването в СКГТ е все така прекрасно: радио „Вероника” и „като коте послушна, как при мене се гушна… Край мене служам мъжете за теб да говорят и да броят колко пъти опитвали са вкуса ти…”
.
).
