Искам това, което пиша сега, да прозвучи смислено, да не проличат всички емоции. И зная, че не мога. Твърде много гняв се е побрал у мен, твърде много гняв от това, което става и от това, което ще бъде.
Ако все още има някой, който не знае какво е Бунища за забравени хора, нека погледне тук:
1. Съкратен вариант в „Дневник“:
http://www.dnevnik.bg/dnevnikplus/2009/10/21/803094_bunishta_za_zabraveni_hora/
2. Пълната галерия във Flickr:
http://www.flickr.com/photos/41740685@N04/sets/72157621997239923
3. Сайт на целия проект:
http://dumpinggroundsforpeople.wordpress.com/
Да, сега всички сме потресени, възмутени, обвиняваме държавата, всичко и всички, които ни дойдат на ум, за да смажем пред себе си виновника за това, че в 21 век, в Европейската ни държава, е имало деца на 7 години, които са тежали 7 килограма, оставени на доизживяване, заради грешна диагноза. Има неподвижни хора, оставени да умират бавно в собствените си екскременти, има смърт, твърде много смърт, ужасяваща и бавна.
Всеки един от нас е виновен за това, което се случва. Гражданската ни пасивност и незаинтересованост. Това, че ще се възмущаваме и плачем ден, два, седмица… и после всеки ще се върне към ежедневните си задължения и ще забрави ОНЕЗИ хора. И никой от нас няма да се разходи до ТЕХНИТЕ бунища, защото не са НЕГОВИ (все още). Никой няма да отиде до центъра за рехабилитация в Перник, който е заприличал на чудовище за изтезания от началото на миналия век. Рехабилитация за хора с пареза и парализа. Център без асансьор до третия етаж, където е залата за раздвижване. В тази зала здрав човек съвсем спокойно може да се инвалидизира. Няма да отскочи до Могилино, нито до който и да е „дом“ на онези, които са изхвърлени от дебрите на общественото ни съзнание, за да не нарушават настроението ни – ние сме стресираните и заети корпоративни влечуги, които са прекалено ангажирани да погледнат отвъд собствения си живот.
Няма смисъл да пиша за ОНЕЗИ хора и тяхното съществуване, достатъчни са фотографиите. Пиша това, за да се обърна към всекиго и да предложа този път да си спестим хленчовете и обвиненията към държавата. И вместо да чакаме някой друг да свърши „мръсната работа“, ние да се поизцапаме. Защото това е наша отговорност и тази гражданска отговорност трябва да се проявява активно – а не само когато сипем слюнки срещу гей-браковете, Станишев или кризата. Промяната се прави и е желателно да спрем да чакаме някой друг да ни я направи. Тя е в нашите ръце.
Сутринта в съзнанието ми се блъскаха две неща: репликата на един от директорите на тези бунища: новите мебели за дома били дефакто неизползвани, защото се притеснявал, че „щели да ги изпочупят“. Пожелавам му да си ги отнесе при Свети Петър, може би така ще бъде допуснат до райските двери. На другия полюс е едно съобщение, получено рано сутринта. Усещането от него е едно: нека този път не се задоволим само с виртуалното възмущение.
За финал: обидно ми е да получавам покани за фейсбук-групи от типа на „Гордея се, че съм българин“. Аз отдавна скъсах с това гражданство, с това общество и тази държава. Защо ли? Ето защо:
