Черен флаг за българската литература

Имам удоволствието да следя така наречените ни литературни конкурси. Да виждам кой печели и с какво. Как. Да се наслаждавам на безкрайната жалкост на случващото се и да си мисля, че изобщо не би ми направило впечатление, ако поне малко не се интересувах от уж развиващото се ниво на културния ни облик.

Едни и същи хора се въртят в лоното на вечните победители, страшното в случая е, че говорим за порочен кръг от подобия на хора, внушили си, че са великите последователи и наследници кой на Гео, кой на Дали, кой на Улф, кой на Пеньо Пенев.  Всички до един заслужават по няколко видими шамара за отрезвяване и опомняне. Защото с глупостите си сквернят всичко, което ни е останало и което комунистическите бездарници не успяха да съсипят.  Това са хора безкрайно обсебени от собственото си парцаливо величие и стремглаво обсебени от мисълта за подхвърляне на наградки. Без опция каквито и да било новодошли елементи дори да бъдат обсъдени като възможни лауреати. Не.  Наградките от конкурсчетата се предават от едни хилави писателски ръчици в други – досущ като някоя пачавра. И тези велики умове, тези невероятно надарени таланти, се оказват дребни панелни човечета, наредени като тухлички – досущ еднакви, досущ окаяни.

Познавам повечето от тях, присъствала съм на словесните им извращения, чела съм дивотиите им,  овчарските им дивотии и не мога да проумея едно – как велико изкуство като литературата става трибуна на някакъв кирпич, на нещо, изпълзяло от невзрачните ъгли на собствената си инвалидност. Няма нищо велико и новаторско в това да бръщолевиш едно и също до колапс, да пишеш 20 поеми, 20 стихотворения и 20 романа и темата ти да е една и съща, както и изразните средства.  И да си ампутиран. Да. Ампутация на чувството за себекритичност, ампутация на чувството за възприемане на чуждата гледна точка, която е различна от точенето на лиги, облизването на подметки и застаряващи дирници в името на това да бъде възвеличан поредният титан на кенефната лирика.

Не се трогвам от самозабравили се момченца с бели гащи, нито психопатични девойки, презрително намиращи компота за елемент крайно обиден, нито от ожулени лелки със склонност към педофилия,  нито геронтофили, падащи си по „квантовата естетика на заобикалящия ни универзум“, не ме трогват и разните там ямболски бекове, овладели перото на фекалията до съвършенство. Това не е нито поп-арт, нито постмодернизъм, нито авангард. Това е българска йерма, която отдалеч вони на вкиснато, на нещо ужасно малко и жалко в опитите си да напира с лакти, да се задържи на трона си от кибритени клечки и да остави чобанското си име в историята на българската литература, която свободно можем да наричаме и просто „гювендия“.

За всички онези, които пишат добре, знам, че има малка трибуна. Обаче знам и още едно – че точно те биха превърнали селските ни драскачески опити в стойностна литература. И че точно тези хора имат по двадесетима последователи, защото, според средностатистическите изследвания по толкова образовани се падат на един образован. И което обяснява защо самопровъзгласилите се патриарси на българския нов авангард и whatever the fuck-изъм имат приблизително двойно и тройно повече читатели – защото това са органични отпадъци, гласували за Бойко, изчели Паулу Коелю и намерили пристан в чревните излияния на новите си идоли.

Оставам с надеждата, че хората, които наистина са способни да превръщат думите в триумф на мисълта, ще бъдат така добри и търпеливи да радват ума ми с писанията си. Дотогава аз вдигам черен флаг за българската литература и плюя върху вездесъщите таланти на деня.