Je reste Négatif

H: …важното е, че съм безсмъртна – също като теб.

W: А това е може би най-лошото, което може да се случи някому…

***

„Mais mort ou vif
Je reste négatif…”

Има нощи, когато сме трезви, когато, малко опиянени сме в задръстване, в недвижещи се автомобили и, ядосани, се оказва, че сме най-близо до ефирното. До нежното и летливото, до абсолютната лудост, която ни е променила и захвърлила насред огромна магистрала. Безумни, безгрижни, крадени целувки и погледи, които остават затворени между пет врати.
Пътища безкрай и едно проточено време, крадени срещи, свещи, заляти с керосин и сподавени мисли. И едни непокорни демони, които ревниво ни пазят едни от други, така че да се докосваме и все разделени да оставаме. А умът плува отчаяно в море от коняк, сетивата се глезят с черен шоколад и желанията остават подли, замлъкнали зад нас като сенки, поставили костеливите си пръсти върху крехките ни рамене. Жестоката крачка да подпалим миналото си, ледената безучастност, с която посрещаме настоящето и циничната подигравка, отправена към бъдещето – няма бариери, грешно и правилно. Ровим се страстно в прашасали открития, правени преди век или два, апатично приемаме себе си и спираме да се борим.
А смъртта, все тъй предана, върви редом с нас. Човек сам умира, сам се научава да вижда смъртта, сам той може да разпознае своята, когато я срещне по улицата, единствен може да следи стрелките и изтичащото време. Да се залъгва, че уреденият му образцов живот, пазаруването след работа, сватбената церемония и разходеното в събота сутрин псе, ще го отведат към най-страшното, към вечното битуване. Вечното потъване в ежедневието, във всекидневието на излишната суета и материализъм, в илюзорните придобивки, които само изпиват, без да дават, ние им слугуваме и сме добри, мърляви прислужници.
Имало хора, които не остават никога никъде за дълго. Такива самотници, които ледените ветрове са отвели към северните морета, към пясъчните пустини, към Франция и Хърватия. Такива самотници, които са обречени цял живот със себе си да останат, да бъдат верни на незнайни нощни разходки из града, на случайни непознати, на временни любови, на навикване с празни домове, с дни, в които слънцето се плаши да грее. Такива почернели самотници, които не могат да са покорни, не могат да са предани, не остават за утрешния ден, противоречиви и празни, такива, които пътуват из алеите на гробищата и европейските градове. Които мечтаят да поберат Сена в очите си, а издъхват край някоя Ривиера. А гледайки очите им, не можеш да надникнеш в тях, отвъд тях, да познаеш детските им мечти, тези диви и спотаени викове на радост и обикновеност. Точно тези хора са, виждали сте ги из тъмните заведения да пият странно кафе и да говорят, допрели горещите си чела едно в друго, изоставили любовниците и жените си и поръчали най-бавната, а най-хубавата отрова, наречена Свобода. Хора, които не остават, които си отиват, които не можеш да задържиш, такива, в които не можеш да се влюбиш, не можеш да обичаш, чиито лица не можеш да запомниш, а се сещаш единствено какво е, когато белезите по ръцете ви са се допирали.
Тогава знаеш, че повече няма да можеш да се върнеш вкъщи, че твоят дом е пътят и никакво измамно спокойствие не говори на език, достъпен за душата ти.

А по дългия път сплиташ косите си и се сбогуваш със себе си, все едно си бил легенда. За да стигаш от гара на гара и в последните мигове на агония да те приласкаят, теб, един ужасен самотник, който не е могъл да свали от себе си печата на гордостта, на независимата свобода, донесла отрицанието и обожанието, безбройните спомени и прашните устни, които си целувал – в Аржентина, в Америка, в Испания и Дания, в Швейцария и Холандия, в малките дървени къщички, из амортизираните влакове, в невъзможното и нетленното.

„Du dernier décan je suis natif. Je suis turbulent. Je suis négatif. Poussé par le vent sur quelques ifs. Me suis vidé de mon sang trop émotif. Je rêve d’un printemps définitif. Car mon âme n’est que tourments. D’une épitaphe gravée pour longtemps dans les récifs. Je reste pourtant. Dubitatif…”