Je reste Négatif

H: …важното е, че съм безсмъртна – също като теб.

W: А това е може би най-лошото, което може да се случи някому…

***

„Mais mort ou vif
Je reste négatif…”

Има нощи, когато сме трезви, когато, малко опиянени сме в задръстване, в недвижещи се автомобили и, ядосани, се оказва, че сме най-близо до ефирното. До нежното и летливото, до абсолютната лудост, която ни е променила и захвърлила насред огромна магистрала. Безумни, безгрижни, крадени целувки и погледи, които остават затворени между пет врати.
Пътища безкрай и едно проточено време, крадени срещи, свещи, заляти с керосин и сподавени мисли. И едни непокорни демони, които ревниво ни пазят едни от други, така че да се докосваме и все разделени да оставаме. А умът плува отчаяно в море от коняк, сетивата се глезят с черен шоколад и желанията остават подли, замлъкнали зад нас като сенки, поставили костеливите си пръсти върху крехките ни рамене. Жестоката крачка да подпалим миналото си, ледената безучастност, с която посрещаме настоящето и циничната подигравка, отправена към бъдещето – няма бариери, грешно и правилно. Ровим се страстно в прашасали открития, правени преди век или два, апатично приемаме себе си и спираме да се борим.
А смъртта, все тъй предана, върви редом с нас. Човек сам умира, сам се научава да вижда смъртта, сам той може да разпознае своята, когато я срещне по улицата, единствен може да следи стрелките и изтичащото време. Да се залъгва, че уреденият му образцов живот, пазаруването след работа, сватбената церемония и разходеното в събота сутрин псе, ще го отведат към най-страшното, към вечното битуване. Вечното потъване в ежедневието, във всекидневието на излишната суета и материализъм, в илюзорните придобивки, които само изпиват, без да дават, ние им слугуваме и сме добри, мърляви прислужници.
Имало хора, които не остават никога никъде за дълго. Такива самотници, които ледените ветрове са отвели към северните морета, към пясъчните пустини, към Франция и Хърватия. Такива самотници, които са обречени цял живот със себе си да останат, да бъдат верни на незнайни нощни разходки из града, на случайни непознати, на временни любови, на навикване с празни домове, с дни, в които слънцето се плаши да грее. Такива почернели самотници, които не могат да са покорни, не могат да са предани, не остават за утрешния ден, противоречиви и празни, такива, които пътуват из алеите на гробищата и европейските градове. Които мечтаят да поберат Сена в очите си, а издъхват край някоя Ривиера. А гледайки очите им, не можеш да надникнеш в тях, отвъд тях, да познаеш детските им мечти, тези диви и спотаени викове на радост и обикновеност. Точно тези хора са, виждали сте ги из тъмните заведения да пият странно кафе и да говорят, допрели горещите си чела едно в друго, изоставили любовниците и жените си и поръчали най-бавната, а най-хубавата отрова, наречена Свобода. Хора, които не остават, които си отиват, които не можеш да задържиш, такива, в които не можеш да се влюбиш, не можеш да обичаш, чиито лица не можеш да запомниш, а се сещаш единствено какво е, когато белезите по ръцете ви са се допирали.
Тогава знаеш, че повече няма да можеш да се върнеш вкъщи, че твоят дом е пътят и никакво измамно спокойствие не говори на език, достъпен за душата ти.

А по дългия път сплиташ косите си и се сбогуваш със себе си, все едно си бил легенда. За да стигаш от гара на гара и в последните мигове на агония да те приласкаят, теб, един ужасен самотник, който не е могъл да свали от себе си печата на гордостта, на независимата свобода, донесла отрицанието и обожанието, безбройните спомени и прашните устни, които си целувал – в Аржентина, в Америка, в Испания и Дания, в Швейцария и Холандия, в малките дървени къщички, из амортизираните влакове, в невъзможното и нетленното.

„Du dernier décan je suis natif. Je suis turbulent. Je suis négatif. Poussé par le vent sur quelques ifs. Me suis vidé de mon sang trop émotif. Je rêve d’un printemps définitif. Car mon âme n’est que tourments. D’une épitaphe gravée pour longtemps dans les récifs. Je reste pourtant. Dubitatif…”

10/15 мат

Във фотостудиото, в което работя, всеки ден надничаме в тайните на хората. Тези, които просто минават по улицата; тези, които са ни клиенти.

Има такива, които познаваме отлично, има такива, които повече няма да видим.

Има възрастни, които идват да се снимат за лична карта и примирено додават „… пък и за некролога ще ми послужи…“. И ги виждам как се отдалечават – остарели, уморени, хванати под ръка, понесли със себе си всичките си тежки спомени. И тогава се питам кое ги е сближило на стари години – дали някаква събудена от смъртта обич, дали чисто физическата нужда да се опреш на някого.

Има такива, които носят от онези старите снимки с нащърбените краища. На тях са избягалите им съпруги и съпрузи, роднини. Сканираме ги и илюзорно ги връщаме към близките им.

Спомням си как веднъж дойде един човек, носеше снимки на сина си и на съпругата си. А попитат ли ме дали можем да изрежем снимките елипсовидно, зная за какво ме питат. Той извади и своя книга, издал някога, със стихове. И от нея си избра снимка – за своята плоча. Както и няколко по-стари, където е бил млад, където смъртта не е смяла да се усмихва около него.  Търпеливо изчака да реставрираме отминалия му живот, надплати и си отиде. А с него, покорна си отиде и, по фолклорному, онази, която ще е последният му пристан.

Идват и абитуриенти, щастливи, извоювали тежката битка с българското образование.  Снимки за дипломи, гримиране пред огледалото, кокетничене пред обектива. Смях, закачки с приятелките, с бедния търпелив фотограф, комуто очевидно допада да си спомня как безсрамно си тръгна от своя бал, за да отиде на  концерт.

Не липсват и порно аматьорите от всички възрастови групи. Очарователно е да видиш жена, клоняща към петдесетте, нащракана по (младежки) боксерки от любовника си, преобразил се в Тарзан чрез своята пижамка с гепардов (ррррр!) десен и червени кантове.

Не мога да пропусна и „готините мацки“. Винаги съм си мислила, че в „гепиме.веднага“ може да се види най-доброто от генерации ‘96-насам. Но това, което ние получаваме, е класа, това е избраното от беста. Устните напред, гърдите, доколкото ги има – също, бельото е зебра, снимката е направена от много близо, слънчевите очила тип скафандър са закачливо свалени, а като фон съзираме Бъфи, която трепе вампири (Долу „Здрач“ и цялата проклета тетралогия) и Преслава, която трепе вампирясалата ни култура.

Засипват ни и с фотографии на дългоочаквани бебета и деца. Съвсем невръстни, някои – току-що родени, снимани през стъклото на „изолатора“ в болницата и ни ги носят гордо – да им ги копираме час по-скоро, за да ги наредят в специално избраните албуми и да им се радват. И ние вадим снимка след снимка, коригираме цветовете, заливаме се с химия, изпадаме в ужас, когато машината се развали и се смеем на глас, когато софтбоксовете ни падат върху сприхавите невротици, дошли да се снимат за паспорт.

А когато броим снимките към дадена „бебешка“ поръчка или ги преглеждаме за дефекти, гордите баба/дядо/родители ни запитват: „Не е ли сладко?“ – „Разбира се, едно от най-хубавите, които сме виждали.“ Този разговор не допада на една интересна тройка, чакаща за студийна снимка на подрастващата 5-годишна дъщеря, строго напътствана от амбициозните си майка и баба. „Снимайте я хубаво, ще нося снимката в художническо ателие да й направят портрет, трябва да стане много хубаво, това е за цял живот…“, повтаря родителката и ние, почти като мантра, възприемаме завета й. Започват се опити да снимаме малката, а тя плаче ли плаче под вещите викове на двете си спътнички, които са изнервени до безкрай – та тя не може да позира, не може дори 90-сантиметров бюст да изпъчи, изобщо не иска да застане и да заприлича на гримираната чернокожа от стената, безборазие – не е усвоила никакви движения и пози, които по-късно ще пратят детето, тогава девойка, при някой травматолог да се бори с изкривяванията й. Управителката капитулира от тази фотосесия и ми предава заветния апарат, както и честта да снимам малката. Аз съм неприятна, учтиво предлагайки им да напуснат и да ни оставят сами да малтретираме иначе хубавата им наследница. И те, покорно напускат, в името на пустия портрет – все пак, за цял живот е! И хлапето се засмива, радва се и прихваща от абитуриентския аромат във въздуха, кокетничи и излизат десетина прекрасни снимки, за които после се проклехме. Те толкова се харесаха на разплаканата истерична майка, че тя не можа да реши коя да занесе в ателието…

Интересни са и онези родители, чиито отрочета са тъкмо проходили и удоволствието от това да си тъй дребен и така бърз, че никой да не може да те улови, е тяхно мото в живота. Настава истинска суматоха, когато малките мишоци тичат из магазина, хванали смело в ръка  една от грозните играчки на National Geografic, а след тях спринтира по някой изтерзан родител, който ту ни се извинява, ту сипе любов към малкия маратонец: „Ще те убия, казвам ти, главата шти откъсна.“

И така всеки ден. А когато работното време свърши, всеки потегля към личния си живот, нарушава законите, пиейки бира по парковете, влюбва се и разлюбва, мечтае час по-скоро да се отърве от досадните университетски задължения, мисли за онези, които обича и му липсват или просто се радва на пъстроцветния живот, който пулсира дори и у най-големия нихилист.

А през цялото време звучеше една и съща песен:

‘The fear of belonging to your dreams…’

Преглед на печата

„Сираче намери 200лв в дарено сако и ги върна. Съучениците му се смеят“

„Хлапета предизвикаха тежки катастрофи на Околовръстното“

Поставяли циментови отломки на пътя и се забавлявали, гледайки катастрофите. Линейка с пациент с тежък инсулт за малко не се преобърнала.

„Гавра с над 3000 болни от диабет“

Здравното министерство и фармацевтичното дружество „Ново Нордиск“ не успяха да се разберат за цените на инсулина, който фирмата предлага. Досега той се плащаше изцяло от Здравната каса и беше безплатен за пациентите.

След една седмица, когато в сила влиза новият лекарствен списък, около 50 000 диабетици у нас ще трябва да търсят по-евтин заместител на използвания досега инсулин или да плащат сами за животоспасяващия хормон.

„Деца чакат за животоспасяващи операции в чужбина“

Не можели да принудят лекарите да издадат по-бързо решенията, че лечението на болните не може да бъде осъществено в България. Били работели без пари.

„Чистете боклука, боклуци!“

Драмата със софийския боклук няма край. Тя взе да ни писва с всеки нов епизод от сагата около елементарното за всяка нормална европейска столица сметосъбиране, както ни писва и всеки нов епизод на „Забранена любов“.

„Скандал за 5 лева завърши с убийство“

„17-годишен вилнее с пистолет в гимназия“

„Ученици се гърмят заради дългове“

18-годишно момче стреля с газов пистолет по двама връстници заради дългове в Русе.

„Мъж уби бебето на приятелката си“

След побоя, който й нанесъл, лекарите в болницата установили, че плодът е мъртъв.

„58-годишен изнасили старица“

„ТИР уби дете на път за училище“

ТИР уби 16-годишно момиче на път за учлище в Русе. Камионът връхлетял отгоре й докато пресичала.

„18-годишен помете баба на зебра“

18-годишно момче с „Мерцедес“ блъсна 68-годишна жена на пешеходна пътека в Сливен.

„8-годишен в изтрезвителя, напил се с ракия“

„Дете опита да се самоубие“

13-годишно момче от Шумен на име Венелин Мерсинков е опитало да се самоубие снощи.

„Учител разпространявал порно филми“

50-годишен учител в Панагюрище разпространявал порно снимки и филми в интернет. Полицията е провела разследване, след което Ненчо Н. е направил пълни самопризнания.

„Освободени шестима, разпространявали порно с бебета“

При налични доказателства, съдът освободил шестима от задържаните, разпространявали порно филми с малолетни. В домовете им са открити филми с брутални кадри, в които мъже насилват бебета.

„Максим Стависки се размина с условна присъда и парично обезщетение“

Лицето на една от кампаниите против шофирането след употреба на алкохол, се размина с условна присъда и парично обезщетение след обжалването на предишното съдебно решение.

„Младеж с разкъсан далак след бой в полицията“

23-годишният Красимир Иванов Ненов е с перфорация на далака и му предстои спешна операция след бой в полицейския участък в Пазарджик, твърдят негови близки. „Няма такова нещо“, отрече информацията пред DeltaNews говорителят на полицията Мирослав Стоянов.

„Стреляха по деца в Бургас“

53-годишна жена и две деца са в болницата в Бургас след стрелба.

–

Нямам какво да кажа, надявам се само да няма сред четящите някой достатъчно циничен, който да махне с ръка и да каже „Какво толкова, това е ежедневие.“ Не, защото няма да е прав, а защото равнодушието е крачката към превръщането на нечовешкото и жестокостта в реалност.

От теб зависи.

„Отвори, аз съм…“

„…един и същи човек веднъж може да е добър,а друг път – лош, зависи какво са поискали от него и на коя страница са отворили душата му…“

от филма „Най-добрият човек, когото познавам“ със сценарий по повестта на Лиляна Стефанова – „Отвори, аз съм…“