В името на Таланта

Ще излъжа, казвайки, че съм обективна и безпристрастна. Всеки, който изгледа клипчетата от тази вечер и „Церемонията по награждаването на победителите в конкурса „Новелови награди“, ще ме чуе как невъздържано се радвах, когато най-сетне избраха за победител човек, който знае кога и къде се слага запетая, къде – точка. И, разбира се, някого, когото обичам, най-напред именно заради умението да подрежда думички по най-ужасяващия или по най-приятния начин.

Обожавам литературата и ненавиждам наглите бездарници, които се кичат с наградки, но не, защото са открили нещо ново в този свят на постмодернизма. Напротив, те просто умело си служат с лакти. И с наглост. Ето защо няма как да не се зарадвам, когато виждам едно малко и хубаво момиче, което стои над всички, кандидатствали, писали, надявали се, чакали нервно резултати. И загубили.

За мен това е личен триумф, нещо, което съм чела и препрочитала безброй пъти. Нещо, за което съм я убеждавала, че си струва, че е добре написано и че, по дяволите, има нещо у нея, което другите нямат или придобиват post factum. Тя, разбира се, ме укоряваше, че съм пристрастна, че съм един лош опит за литературен критик, изобщо, оспорваше ожесточено преценката ми, за да вземе думата, както винаги, и да каже как изобщо никой няма да я оцени. Защото не пише чик-лит, лит-бълвочи, не е нито Гео Милев, нито Кари Брадшоу, тя дори не е Лили Иванова.

Тя е просто Атанасова. Биляна.

„Атанасова. Иванова. Просто Биляна. Реализирана преди 24 години и раждаща поетическите си идеи приблизително от толкова време. От Стара Загора през София и останалия (девствен) свят.

„Разкъщени” – родена стихосбирка през 2004 год. Кръщенето й – направено преди самата нея.

“Бурени” – стихосбирка. Очаква се да ни облее с топлата си кръв през есента на 2008 год.

Наред с горните, Биляна е разкъсала страниците и издълбала мислите (си) в “Литературен вестник”, списание “Кръг”, сборника “Facecontrol”, както и в “Антология на младите български поети” от 2008 год.

FIN (а всеки край е ново начало?)“

Не се е окичила с престижните дипломи за завършени никому неизвестни специалности, спестила си е тона на човек, който за закуска яде бетон и неглиже ни сподели „Искам да поздравя журито за хубавия избор.“

Няма как да не ми е безумно гордо, няма как и аз да не ги поздравя.

А на всички останали, които се мъчат да станат я драматурзи, я Гео, я Димчо, я Пеньо Пенев, в най-лошия случай, бих ги посъветвала: повече усърдие, деца. И по-малко лакти. Нужни са да се подпирате, когато паднете отвисоко.

Патенце, voli te Tvoja .

Емигранти – 2

След като гледах това, замислих се отново.

Едно време, българите са гледали с умиление през Дунава към България. Тогава чужда власт ни е тикала из чужбина. Сега сами се блъскаме едни – други. Да се махнем, защото сме си неудобни.

Осъдени сме на емиграция.

Слушам околните, познатите, приятелите си, които ми казват как тук е прекрасно, как тук е идеално за живеене, как „родината е преди всичко“. Дали?

Не мога да свикна с мазохизма да наричам място, което отхвърля и осъжда гражданите си, родина. Тук не можеш да живееш спокойно. Оказва се, че не можеш и да умреш спокойно. Тук не толерират уменията и таланта, тук се ползват с преференции недодялаността и соц-моделът на угодническото поведение. Това е Държава, която отрича децата и майките им, отрича пенсионерите и инвалидите си, отрича всичко. Но не се отрича от събирането на данъци.

Тук живот не е имало по време на комунизма. Няма е и по време на демокрацията. Тъжно, но факт – животът се намира отвъд четирите ни граници.

Тук съществуваме във време, спряло отдавна или започнало да се влачи, но така, че да сме с 50 години назад. Тук се стремим да не се усъвършенстваме, защото е вредно. Трябва да сме циници, да се подиграваме, да залоупотребяваме, да отричаме и мразим, да си служим нелепо с недоучените факти, да резигнираме. Ние сме в ЕС само на приказки. На дела сме там, където Данте се е разхождал.

Отказвам да живея тук. Да се занимавам с прогнилите структури на този смешен опит за Държава и Държавност. Не мога да прегърна идеята за Родината, само защото тук имам хора, които обичам. Нито пък бих го направила, защото „така се прави“ и това се очаква от мен. Няма да го направя и защото някой ще се опита да ме обори и да ми изтъкне предимствата на това да бъдеш ТУК.

Предостатъчно време, енергия и материя инвестирах в този потъващ кораб. За да се убедя, че той ще продължи да не приема гражданите си, ще продължи да се подиграва с правата им, с недъзите им, ще прави ВИП-brother с разни палячовци с цел събиране на средства, които априори Държавата е трябвало да отдели. Вместо това, Държавата обнови автопарка си и си направи безброй екскурзии.

Държавата, която остави разни недодялани органични отпадъци да гласуват Семейния кодекс, същите онези, които предложиха новаторското в медицината „ин виво“ и които и до днес обядват угоени с парите на обеднелия си, овълчен, но патриотичен до неузнаваемост данъкоплатец.

Аз не искам да остана тук, за да съм свидетел, камо ли участник, в промиването на мозъци и инфантилното повтаряне на „България над всичко“, когато въпросната България прави всичко възможно, за да убие час по-скоро народа си. България, която отказва да усвои по правилния начин еврофондовете, България, която упорито отказва да влезе в 21 век. България, която ползва Речник на чуждите думи в българския език, когато заговорим за човешки права.

България, която тика всички, които не са оскотели до глупост, да бягат с все сила. България, която се превръща в едно леке, вместо в европейска правова държава. България, ан която й остана да се гордее със Симеон Велики.

Някои ще кажат, че, заради такива като мен, държавата пропадала. Чудесно. Тогава защо Държавата стои на дъното, при все, че воденичните й камъни отдавна са я напуснали?

Не бих останала ТУК, докато не видя един функциониращ апарат, но функциониращ в името на ВСИЧКИТЕ си граждани до един, а не в името на последния модел Мерцедес, който ще развозва разни отрепки от точка А до точка Б.

Не бих останала тук, където хората действат първосигнално, неспособни да обмислят, неспособни на човещина, неспособни на култура. Не бих останала тук, където децата ми ще са застрашени, където семейството ми, непризнато от никоя институция, ще е застрашено. Където полуграмотни и вмирисани на животински екскременти ще определят социалния ми статус и ще ми дават тон.

Не бих останала, при все клишетата, табутата, „така трябва и така – не трябва“. Не бих, в името на Свободата и правото да избирам. Когато започнат да виреят тук, първа ще се върна.

А дотогава…

Парад на „Харли“ може, а гей парад – не?

От Александър Андреев

Имам и приятели, и колеги, които в личния си живот са сексуално другояче ориентирани в сравнение с мен. И в България, и в Германия. И жени, и мъже. И да си призная честно, винаги се чувствам гузен, че изобщо мисля и помня тази тяхна различност. А я мисля и помня не защото особено ме интересува – просто обществото (особено българското) все още демонстрира първобитна нетърпимост към гейовете и лесбийките. И човек с моята професия няма как да игнорира този факт.

Наскоро по една българска телевизия две колкото глупави, толкова и агресивни момчета пак си начесаха комплексите за сметка на хората с различна сексуална ориентация. Но най-лошото бяха не техните плиткоумия по въпроса, а хетеросексуалната арогантност на водещата. За разлика от събеседниците си тя коварно подръпваше в народната душа не пискливата фашизоидна струна, а басовата мачистко-дебелашка. После в едно интервю представителка на засегнатите направи опит да възразява и да се възмущава, но както често става, когато интелигентен човек влиза в спор с малограмотни и ограничени опоненти – аргументите й прозвучаха като пресекливо и безпомощно оправдаване. И как няма да е така, когато върху й тегне неинформираната враждебност на едно смазващо мнозинство!

Били агресивни гейовете и лесбийките, понеже публично демонстрирали своята различност. От това по-голямо дебелоочие – здраве му кажи! Та тези хора са в глуха защита тъкмо защото върху тях се стоварват огромни агресии. И ако те агресивно демонстрират начина си на живот, какво да кажем за многобройните други „групи по интереси“, които задръстват публичното пространство със собствените си маниакалности? Гей парад не може, но може примерно парад на джипове. Или изложение на яхти. Или дегустация на пури. Или рейд на мотоциклети „Харли-Дейвидсън“. (По това последно примерно изброяване някой вулгарен фройдист сигурно би казал, че са все прояви на мъже, които имат комплекс с определен свой физиологичен орган и интуитивно търсят неговото удължаване.) И мигар подрастващите, за които уж толкова се тревожат хетерофундаменталистите, трупат в душите си повече истинно, добро и красиво, когато гледат джипове, пури или пушки-помпи?

Любителите на „Харли-Дейвидсън“, около 30 на брой, с които съвсем наскоро имах съмнителното удоволствие да пътувам в един самолет, не предизвикаха в душата ми никакви пориви на истинното, доброто и красивото. Видях само много метал, много бира и много агресия. А гейовете и лесбийките, които познавам, търсят диалог, искат човешко разбиране и толерантност. Има известна разлика и тя определено не в полза на фашизоидите, събиращи отново своите щурмови отреди срещу гей парадите. Не само в България.

Александър Андреев е журналист, преводач и писател. Работи в българската редакция на „Дойче веле“ в Бон. Автор е на книгите „Степени на свободата“, „Заговорът на шпионите“ и „Нови степени на свободата“. Превел е на български книги от Райнер Мария Рилке, Якоб Васерман, Гюнтер Грас, Томас Бернхард, Фридрих Дюренмат.

Източник: Дневник.бг

http://www.dnevnik.bg/analizi/kolumnisti/2009/04/13/704514_parad_na_harli_moje_a_gei_parad_-_ne/

Емигранти

Виктория Димитрова е родена в Кюстендил, но живее с майка си и сестра си в село Бараково, близо до Благоевград. Тя просто знае, че е различна – още от съвсем малка харесва приятелките на майка си. В България Виктория никога не е обиждана заради сексуалността си просто, защото не е имала възможност да каже, че е гей. Майка й Таня също много отдавна разбира каква е сексуалната ориентация на дъщеря й. И двете работят като шивачки и се опитват да оцеляват. Бабата на Виктория се разболява тежко и за лечението й отиват много средства, с които семейството не разполага. Затова Таня заминава за Испания. И понеже пребивава и работи нелегално там, не може да се върне в България дори за погребението на майка си. Виктория си обещава да не допусне това, което се е случило на баба й, да се случи и на майка й – тя е съсипана не толкова от болестта на баба си, колкото от мъчителната й смърт. Майка й Таня работи в Памплона като „интерна” – домашна помощница – и Виктория решава да отиде при нея, за да види как живеят гей средите там – в България тя не може да се реализира в личен план и да бъде открито такава, каквато е. Намерението й е да не остава да живее в Испания, а да събере пари и да отиде в Германия. В продължение на две години Виктория работи на три места едновременно – до обед гледа жена-инвалид, след обед работи в шивашко ателие, а през почивните дни гледа възрастна жена. В момента майка и дъщеря имат собствено шивашко ателие в Памплона, с приходите, от което покриват разходите си, изплащат два апартамента и могат да си позволят нормален живот.

„Още от дете съм в гардероба!” – казва Виктория по повод своята сексуална ориентация, но въпреки това не смята, че трябва да крие нещо за себе си. Дори се гордее с това, което е и което е постигнала. В момента Виктория е щастливо женена за своята испанска приятелка Беатрис – нещо, за което в България не може и да се мисли. Двете се харесали още от първия миг, а любовта дошла с времето. Не помнят кой на кого е направил предложение, но сега са семейство и имат същите права като всяко друго семейство в Испания. Верни са една на друга. И се ревнуват. Въпреки че са религиозни, родителите на Беатрис приемат добре брака й с Виктория – дори баща й присъства на един гей-парад с дъщеря си и съпругата й. Когато двете се разхождат по улиците на Памплона се държат за ръка, прегръщат се и се целуват. Когато са в България са по-внимателни и ги е страх да демонстрират чувствата си.

Виктория е щастлива в Испания – с испанската си съпруга, с малкото си шивашко ателие, с нормалния си живот. „В България живях по-тежката част от моя живот!… Тогава, когато аз бях нещастна, много хора бяха нещастни!” Тя не мисли за завръщане в България: „За мен това е равносилно на самоубийство – не мога в момента да съм щастлива там по никакъв начин! Защото с жена ми ще ни убият с камъни или няма да успеем да намерим нито работа, нито реализация!” Виктория не мисли, че в България има възможност човек „да излезе от гардероба”.

„Аз сега живея пръв живот!” – казва Таня, която също няма намерение да се връща – дните, които тя брои за истински живот, са дните в емиграция. „Вече имам живот тук – хиляда пъти по-добър от този там! Как ме виждаш да се върна там, където не съм била добре!”

В България Таня е оставила другата си дъщеря – сестрата на Виктория, която живее със семейството си в Благоевград и определено разчита на помощ от Испания, за да може да осигури един по-нормален начин на живот на своите деца.

„Емигранти”, събота, 4 април 2009 година, 18:00 часа, Нова телевизия

Източник: http://www.emigranti.bg

Поздрав

Лора Крумова, Боян Расате и всички умствено импотентни, които им пляскахте на дебилните, неграмотни изказвания – толкова сте жалки, че дори не бих избърсала обувките си във вас, не сте заслужили честта да бъдете дори гъз-папир на, да речем, Азис.