Куцият диалог между образованието и бизнеса

… или малко размисли за диалога, който може би не се и състоя.

Днес явлението на некоректно поведение в работата се превръща полека в обичайната неприятна реалност. Ако работодателите винят кандидат-служителите, че са некомпетентни и недостатъчно мотивирани и лоялни, то самите работодатели не създават кой знае колко добри условия за работа, заплащането в повечето случаи не отговаря нито на длъжностната характеристика, нито на реално изпълнените задачи.

Повечето работодатели предпочитат да наемат „евтина“ работна ръка, спирайки се най-често на студенти, като редовно обещанията за промяна в заплатата и възможност за професионално развитие се изчерпват със сканиране, факсиране, копиране, принтиране, кафетиране и кой знае още какви „задачи“. В което няма лошо, нито е обидно, единствено с уговорката, ако е уточнено априори, а не е станало post factum.

Струва ми се най-малкото нередно да се разполагаш безнаказано с мнимата власт, дадена ти по очевидно незнайни причини. Работодателите трябва да разберат едно нещо – както служителите не могат без работа, така и фирмата не може без служители. Имах срещи с работодатели, загубили всичките си служители до един, вследствие на некоректно отношение и „вмирисана“ фирмена политика. Позицията „аз не съм тук, за да ви мотивирам, а евентуално да ви плащам заплатите“ е нещо равносилно на безотговорното подритване на фирменото положение на пазара. Процесът на мотивация е взаимен, без оглед на йерархичната позиция на служителите. Именно затова компании, където екипът е сплотен, случаите нa вътрефирмени конфликти са сведени до минимум.

Българската образователна система, същевременно, бълва специалисти и полуспециалисти, мними специалисти и гениални висшисти. Как да разпознаем таланта сред болшинството? Именно затова уважаващите себе си изпълнителни директори си наемат HR-и. Но и тук уловката не е малка. На интервюто идва прекалено гримирана, прекалено употребявана и прекалено некомпетентна ЧР мениджърка. Развръзката е ясна. Нямам против тоновете грим и изкуствения облик, граничещ с нечовешкото. Имам против хора на ръководни позиции, които са свели досега си със служителите до минимум, позволили са разединяването, както и професионалното израстване на хора, които очевидно имат нужда от опреснителни курсове. От завръщане в началното училище.

А висшистите, те, се стараят от самото начало да си намерят „страхотната“ работа, да получават „огромната“ заплата и след максимум три месеца да са на отговорна мениджърска позиция. Това, съчетано с време за лекции. Изводът – невъзможно. Ако е възможно, или сте гений, или са ви назначили във фирма на хора с умствени проблеми.

За начинаещите е желателно да минат през мелачката на т.нар. български „бизнес“, за да си имат едно на ум следващият път, когато им бъдат нарисувани замъци и дворци.

В чужбина, в учебните планове на студентите, има заложен план-график, включващ платен стаж по специалността. И така, вместо да се чудиш дали да идеш на лекции или да изкараш малко допълнителни пари, виждаш, че в четвъртък от 8-12 имаш стаж в „Рай“ ЕООД и отиваш, вършиш си работата, а после заминаваш в университета. При това, въпросният стаж се осъществява с любезното съдействие на компании, имащи договорени отношения с дадения университет.

Друга основна грешка на българския работодател е подходът при подбор на служители, посредством подкрепата на университетските преподаватели. Нека не се лъжем, болшинството от тях са ужасно корумпирани, способни на най-грешната възможна преценка. Срещите работодател-потенциален служител трябва да са винаги на четири очи и пълни до болка с истина и откровеност.

За да няма после нарушено текучество, измами и един инвалидизиран опит за бизнес. В България.